В Държавен вестник, бр. 42 от 22.05.2018г., беше обнародван ЗИД на ГПК. Чрез пар. 11 от Заключителните разпоредби на посочения закон се създаде новата разпоредба на чл. 116а ЗЗД, според която: „Когато вземането е предявено частично, давността се спира или прекъсва само за предявената част“.[i] С оглед на това, ще си позволя да поставя два въпроса относно тълкуването на чл. 116а ЗЗД, които ми се струва, че за вбъдеще ще ангажират вниманието на юридическата общност в България.

Каква е целта на законодателя, преследвана чрез приемането на новия чл. 116а ЗЗД?

Това е въпрос, който се отнася към историческото тълкуване на разпоредбата на чл. 116а ЗЗД. Мисля, че няма как да се отговори категорично на този въпрос, тъй като самият законодател не е положил усилие да ни запознае с мотивите си. В ЗИД на ГПК липсват каквато и да е аргументация за предлаганото допълнение в ЗЗД.[ii] При обсъждане на текста на чл. 116а ЗЗД, според информацията в сайта на Народното събрание, липсва какъвто и да е дебат между членовете на Комисията по правни въпроси.[iii] Липсва каквото и да е обсъждане на текста при приемането му на второ четене в пленарна зала в Народното събрание.[iv] Поради това ми се струва, че всеки опит да се търси целта на законодателя, основан на законодателната процедура по приемане на пар. 11 от Заключителните разпоредби на ЗИД на ГПК, е изначално обречен на провал.

Може да се спекулира обаче като се посочи, че вмомента въпросите относно частичния иск и погасителната давност са актуални във връзка с образуваното тълкувателно дело № 3 от 2016 г. по описа на ОСГТК на ВКС.[v] С приемането на новия чл. 116а ЗЗД може да се търси предварително оказване на влияние върху отговорите на поставените пред ВКС въпроси. Ако целта е била такава, което може само да се предполага, трябва да се разясни, че разпоредбата на чл. 116а ЗЗД притежава материалноправен характер.[vi] Видно от нейното съдържание, тя регулира въпроси относно спирането и прекъсването на погасителната давност. Поради това трябва да се приложи правилото за действие на нормите във времето по чл. 14, ал. 1 ЗНА относно заварените факти и правоотношения, според което обратна сила на нормативен акт може да се даде само по изключение, и то с изрична разпоредба.[vii] По аргумент от противното, след като в ЗИД на ГПК липсва такава изрична разпоредба, то чл. 116а ЗЗД ще се прилага само за тези факти и правоотношения, които са възникнали занапред. Тоест, след влизането в сила на ЗИД на ГПК.

Този извод поставя един следващ въпрос. Дали съдиите от ВКС ще търсят разграничение между двата времеви периода – преди и след влизане в сила на чл. 116а ЗЗД. Ще изведат ли съдиите два различаващи се по своето съдържание принципни отговора относно спирането и прекъсването на погасителната давност при предявяване на частичен иск, или ще изведат един отговор, относим и към двата времеви периода, без да се взема предвид чл. 14, ал. 1 ЗНА? Струва ми се, че това е въпрос, който ще намери отговор едва при приемане на Тълкувателното решение по тълкувателно дело № 3 от 2016 г. по описа на ОСГТК на ВКС. Безспорно обаче може да се твърди, че разпоредбите на чл. 14, ал. 1 ЗНА и чл. 116а ЗЗД ще поставят нов нюанс в дискусиите между съдиите, който тепърва ще даде своите „плодове“.

Какво значение трябва да се влага в използвания от законодателя разделен съюз „или“ в чл. 116а ЗЗД?

При търсене на отговор на този въпрос трябва да се посочи, че буквалното тълкуване на чл. 116а ЗЗД може да доведе до извода, че използваният от законодателя разделителен съюз „или“ насочва към две алтернативни правни последици при предявяване на частичен иск – или погасителната давност се прекъсва, или се спира.

Струва ми се, че този извод би бил погрешен. Аргумент за това е съобразяването на разпоредбите на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД и чл. 116, б. „б“, предл. първо ЗЗД. Според тях винаги при предявяване на иск като последица настъпват две кумулативни правни последици относно погасителната давност – тя спира да тече по време на висящия процес и се прекъсва с предявяването на иска. Тези две последици настъпват едновременно.[viii] Поради това мисля, че използваният разделителен съюз „или“ е инкорпориран непрецизно в законовия текст. Налице е качествено несъответствие между буквата на закона и духа на закона. Това води до нуждата от извършване на поправително тълкуване[ix] на разпоредбата на чл. 116а ЗЗД. Тя трябва да се тълкува в следния смисъл: „Когато вземането е предявено частично, давността се спира или и прекъсва само за предявената част“.

Въпреки предложението ми за поправително тълкуване на чл. 116а ЗЗД, може да се обмисли de lege ferenda разпоредбата на чл. 116а ЗЗД да бъде изменена и разделителният съюз „или“ да бъде заменен с „и“. Струва ми се, че този подход като че ли би внесъл най-голяма сигурност в правния мир.

С оглед на гореизложеното, искам да посоча, че поставените въпроси и направените изводи представляват опит за провокация за започване на дискусия сред юристите. Надявам се в рамките на тази дискусия да бъдат изведени всички възможни аргументи относно тълкуването на новия чл. 116а ЗЗД, измежду които да бъдат предпочетени тези, които стъпват на най-прецизната правна логика и водят до най-справедливи резултати.

ВЪПРОСИ НА ПОГАСИТЕЛНАТА ДАВНОСТ В ХИПОТЕЗАТА НА СЪДЕБЕН ПРОЦЕС ПО УСТАНОВИТЕЛЕН ИСК НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 422 ГПК

I. Увод

Настоящото изследване поставя някои въпроси на погасителната давност в съдебния процес по установителен иск на основание чл. 422 ГПК. Те представляват интерес с оглед на възможността за защита на интересите на страните, които трябва да се съобразяват с възможността от настъпване на правните последици на погасителната давност, сред които най-важни са изгубване на възможността кредиторът да търси принудително изпълнение на своето главно вземане, както и на неговите акцесорни вземания – лихви, неустойки, задатък, отметнина, обезпечителни права и т.нат.[1] Целта на анализа е да обобщи становищата и аргументите в съдебната практика и правната доктрина, както и да постави някои нови въпроси, които до този момент не са били изследвани.

II. Прекъсва ли се погасителната давност при подаване на искова молба по чл. 422 ГПК?

Подаването на исковата молба по чл. 422 ГПК поставя начало на съдебния процес. Той е функционално обвързан със защита на вземането, което се търси по принудителен ред в рамките на висящото изпълнително производство. В тази връзка т. 14 от ТР № 2 от 26 юни 2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС[2], дава отговор, че предявяването на иска прекъсва погасителната давност. В съдебния акт се посочва като аргумент в подкрепа на направения извод, че това следва от характера на заповедното производство, което е уредено като част от изпълнителното производство. Този аргумент поставя въпроса за основанието, на което се прекъсва погасителната давност. Дали това е разпоредбата на чл. 116, б. „в” ЗЗД относно предприемане на изпълнителни действия? Или е разпоредбата на чл. 116, б. „б” ЗЗД относно предявяване на иск?

Предпочитание трябва да се даде на разпоредбата на чл. 116, б. „б” ЗЗД. В този смисъл е и опр. № 390 от 22.06.2010 г. по търг. д. № 70/2010 г., II т.о. на ВКС.[3] Това се налага от изграждането на логическа и правна конструкция на изпълнителното производство. Когато е налице заповед за незабавно изпълнение по чл. 418 ГПК, тогава изпълнителното производство започва с подаване на молба от взискателя по чл. 426 ГПК и представен на съдебния изпълнител изпълнителен лист. По време на неговата висящност е възможно да се развие паралелно съдебен процес по чл. 422 ГПК за установяване на вземането. Този съдебен процес обаче не е част от процесуалните действия, изграждащи отделните изпълнителни способи в изпълнителното производство. Съдебният процес е насочен към стабилизиране на издадената от съда заповед за незабавно изпълнение и защита на изпълняемото право от взискателя, инкорпорирано в представения пред съдебния изпълнител изпълнителен лист. В този смисъл то се явява не продължение или част от изпълнителното производство, а самостоятелно уредено от законодателя съдебно производство, развиващо се пред съдебна юрисдикция и завършващо с акт, имащ силата на пресъдено нещо. Този извод се налага с още по-голяма сила и когато е налице заповед за изпълнение по 410 ГПК. В този случай съдът не издава изпълнителен лист на взискателя, докато заповедта за изпълнение не влезе в сила, и за него е невъзможно да потърси съдействие от съдебния изпълнител.

Предвид изложеното, исковата молба по чл. 422 ГПК има правните последици на прекъсване на погасителната давност на основание чл. 116, б. „б” ЗЗД. По силата на чл. 422, ал. 1 ГПК погасителната давност се счита прекъсната от датата на подаване на заявлението в заповедното производство – така т. 9 от ТР от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС[4].

III. Спира ли да тече погасителната давност по време на съдебния процес по иска на основание чл. 422 ГПК?
След започване на съдебния процес по чл. 422 ГПК се поставя въпросът дали по време на неговата висящност погасителната давност за вземането, чието съществуване трябва да се установи, е спряна на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД. Този въпрос, на пръв поглед, трябва да намери положителен отговор. Пред съда кредиторът е предявил искова молба, с която цели защита на своето притезателно право. Той цели да се снабди със съдебно решение, което да потвърди съществуването на вземането му срещу длъжника. Би трябвало, аналогично на приетата конструкция в исковото производство, до датата на влизане в сила на съдебното решение по иска по чл. 422 ГПК, да се приеме, че погасителната давност е спряна. А ако исковата молба бъде отхвърлена – да се приеме, че тя не е била прекъсвана или спирана.

Гореизложената логическа и правна конструкция, разгледана в светлината на съобразителната част на т. 10 и 14 от ТР № 2 от 26 юни 2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, трябва да бъде до известна степен коригирана. При даване на отговор на поставения въпрос трябва да се даде преимущество на основния принцип на института на погасителната давност, че нейните правни последици настъпват като санкция за бездействащия кредитор. Той може да действа и да търси принудително изпълнение на вземането си от длъжника, но не извършва активни действия в тази насока. В общата хипотеза на исково производство кредиторът е стимулиран да действа с прекъсване на погасителната давност при предявяване на исковата молба, както и с нейното спиране по време на висящността на съдебния процес. Причината за това е, че законовите разпоредби поощряват неговите действия с оглед на момента, в който той ще се снабди със съдебно решение и изпълнителен лист, след което ще образува изпълнително производство. Презумира се, че в този случай той ще има възможността да получи съдействие от съдебния изпълнител, който ще упражни своите законови правомощия и като резултат това ще доведе до удовлетворяване на интересите му.

Дали това решение е обаче всякога приложим при наличието на съдебен процес по искова молба по чл. 422 ГПК? Отговорът на този въпрос не е еднозначен. Той трябва да бъде търсен в светлината на различните варианти, в които е възможно да бъде поставен кредиторът. Водещ принцип при изграждане на съответния отговор трябва да е възможността на кредитора да търси принудително изпълнение на подлежащото на удовлетворение вземане, в резултат на което то да бъде погасено. Нека разгледаме двете възможни хипотези в тази насока на разсъждения.

  1. Когато е налице съдебен процес по искова молба по чл. 422 ГПК след подадено възражение срещу издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
Читайте так же:  Льготы детям сиротам в спб

След издаване на заповедта на изпълнение по чл. 410 ГПК, тогава същата се връчва на длъжника от съдебен призовкар. Ако длъжникът подаде възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК срещу нея, тогава заповедта за изпълнение не влиза в сила и на кредитора не се издава изпълнителен лист. А без изпълнителен лист той няма да може да образува изпълнително производство. За него ще съществува единствено възможността да предяви иска по чл. 422 ГПК с цел да се снабди със съдебно решение, установяващо съществуването на вземането. Едва след влизане в сила на съдебното решение издадената заповед за изпълнение ще влезе в сила – арг. от чл. 416, изр. първо ГПК. Тогава ще бъде издаден и изпълнителен лист на кредитора, който ще може да търси съдействие от съдебен изпълнител.

Видно от изложеното, в разглеждания пример приложение трябва да намери общият принцип на погасителната давност. По време на висящността на съдебния процес относно установяване на съществуване на вземането кредиторът не може да действа, защото все още не се е снабдил с изпълнителен лист и не е образувал изпълнително производство. В този случай, докато съдебният процес е висящ и исковата молба по чл. 422 ГПК не бъде уважена, погасителната давност ще се счита спряна на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД.

  1. Когато е налице съдебен процес по искова молба по чл. 422 ГПК след подадено възражение срещу издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 418 ГПК

При наличието на издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 418 ГПК въз основа на документ по чл. 417 ГПК се издава и изпълнителен лист на кредитора. Изпълнителният лист се връчва на длъжника не от съдебен призовкар, а от съдебния изпълнител – арг. от чл. 428, ал. 1 ГПК. Това действие се извършва най-рано с връчване на поканата за доброволно изпълнение. Предвид възприемане на това законово решение, крадиторът може да образува изпълнително производство и да извършва активни действия с цел удовлетворение на своите интереси. Тези действия се извършват както от него – с подаване на молби до съдебния изпълнител с искания за предприемане на действия по изграждане на изпълнителни способи (освен когато е налице възлагане по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ), така и със самото предприемане и извършване на поисканите изпълнителни действия. Поради тази причина в ТР № 2 от 26 юни 2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, се приема, че погасителната давност в изпълнителното производство не спира, а се прекъсва многокретно на основание чл. 116, б. „в” ЗЗД.[5]

Когато обаче при наличието на висящо изпълнително производство бъде паралелно образуван и съдебен процес въз основа на искова молба по чл. 422 ГПК, възможно е принудителното изпълнение да бъде спряно на основание чл. 420 ГПК. Това е възможно в три хипотези. Първа е хипотезата, когато длъжникът представи надлежно обезпечение за кредитора по реда на чл. 180 и 181 ЗЗД. Втора е хипотезата, когато в срока за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжникът направи искане за спиране, подкрепено с убедителни писмени доказателства, и съдът, постановил незабавно изпълнение, с определение спре принудителното изпълнение. Трета е хипотезата, когато е налице документ по чл. 417, т. 9 ГПК – вземане по запис на заповед, менителница или приравнена на тях друга ценна книга на заповед, както и облигация или купони по нея, тогава принудителното изпълнение се спира по силата на закона.[6] И в трите хипотези, ако принудителното изпълнение е спряно въз основа на представено на съдебния изпълнител определение, тогава кредиторът няма да може да действа. Моментът, в който тази невъзможност ще настъпи, е датата на представяне на определението от длъжника на съдебния изпълнител – арг. от опр. № 700 от 19.11.2009 г. по ч. търг. д. № 713/2009 г., II т.о. на ВКС, и опр. № 415 от 15.07.2009 г. по ч. търг. д. № 375/2009 г., I т.о. на ВКС[7]. От този момент ще е оправдано погасителната давност за вземането да се счита спряна на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД, защото до неговото настъпване кредиторът ще е можел да иска от съдебния изпълнител предприемане и извършване на изпълнителни действия, а съдебният изпълнител – да изпълни исканията. Крайният момент на спиране на погасителната давност ще е отпадане на правното основание, препятстващо принудителното изпълнение на вземането. Тоест, ще е необходимо кумулативното наличие на два елемента – отмяна на определението за спиране на изпълнителното производство и довеждане до знанието на това определение до кредитора. Едва тогава той ще има обективна възможност да поиска възобновяване на изпълнителното производство и продължаване на изпълнителните действия.

Тук обаче трябва да се направи уточнение. Ако кредиторът е узнал за определението на съда, с което отпада пречката му да действа в изпълнителното производство, и той е бездействал, тогава не е необходимо изпълнителното производство да бъде формално възобновявано от съдебния изпълнител, за да се счита, че давността е започнала да тече. Установяването на този момент е въпрос на доказване. Важен е обаче принципът. Може ли кредиторът да действа, за неговото вземане погасителната давност тече.

Ако изпълнителното производство не бъде спряно на основание чл. 420 ГПК и кредиторът има възможност да извършва активни действия по защита на своите права, дали тогава погасителната давност трябва да се счита спряна по време на висящия съдебен процес на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД? Отговорът е отрицателен. Аргумент за това дава вече посоченият принцип на погасителната давност. И в този случай решението трябва да е с оглед на санкциониране на бездействащия кредитор, който по време на висящия исков процес по иск на основание чл. 422 ГПК не е ограничен от съда от правото да иска предприемане на изпълнителни действия, както и не е ограничен съдебният изпълнител да ги извършва съобразно тези искания. Въпреки това обаче кредиторът бездейства и не иска извършване на изпълнителни действия от съдебния изпълнител. В този случай, справедливо е да се приеме, че приложението на чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД трябва да се стесни с оглед на разглежданата хипотеза и да се даде преимущество на основния принцип на погасителната давност. С оглед на това се налага изводът, че погасителната давност не спира да тече по време на съдебния процес по установяване на вземането, ако кредиторът е можел да действа в рамките на висящото изпълнително производство и не е сторил това.

IV. Спира ли да тече погасителната давност за непредявената част от вземането в хипотезата на частичен иск по чл. 422 ГПК?

Поставеният въпрос намира принципно противоречиво решаване в задължителната практика на ВКС по чл. 290 ГПК и правната доктрина, доколкото той може да се сведе единствено до общата формулировка на поставения въпрос, но без да се вземат предвид ососбеностите, свързани със съдебното производство по иска на основание чл. 422 ГПК. От една страна е изложената аргументация в р. № 610 от 09.12.2008 по търг. д. № 391/2008 г., I т.о. на ВКС[8], в което е изразено становище, че за непредявената част от вземането погасителната давност нито спира, нито се прекъсва. Това становище се поддържа от Любен Велинов и Валентин Брайков[9]. От друга страна е изложеното в р. № 22 от 14.07.2010 по търг. д. № 428/2009 г., I т.о. на ВКС[10], в което е направен изводът, че предявяването на частичен иск спира погасителната давност и за непредявената част от вземането на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД. Това становище се застъпва от Благовест Пунев и Камелия Цолова.[11]

С оглед на това противоречие, безспорно е, че би могло да се търси обосновка, която в хипотезата на съдебен процес по иск на основание чл. 422 ГПК да се нагоди към аргументите на което и да е от посочените съдебни решения и становища в правната доктрина. Този подход не може да бъде споделен като правилен. Причината за това е липсата на съобразяване в съдебните решения и аргументи на посочените автори с разпоредбите на чл. 414, ал. 1 ГПК и чл. 415, ал. 2 ГПК. В горепосочените съдебни решения по чл. 290 ГПК това се дължи на наличие на фактическа обстановка, която не съответства на хипотезата на предявен частичен иск по чл. 422 ГПК. С оглед на това, трябва да се направи извод, че ако бъде предявен частичен иск по чл. 422 ГПК и той не съответства по своята цена на размера на направеното възражение от длъжника, тогава няма да е налице хипотеза на активни действия по защита на цялото вземане на кредитора, претендирано в заповедното производство. В непредявения размер на вземането в исковата молба заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, респективно заповедта за незабавно изпълнение по чл. 418 ГПК, ще бъде обезсилена от съда – арг. от чл. 415, ал. 2 ГПК. Тази правна последица ще настъпи и по отношение на изпълнителния лист, ако такъв е бил издаден – арг. от чл. 415, ал. 2 ГПК.[12] Причината за това ще е невъзможността да се докаже пред съда упражняване на пълна и съразмерна по обем съдебна защита спрямо предявеното възражение от длъжника, с което се отрича съществуването на вземането. Кредиторът по своя преценка ще се е отказал да действа, да търси защита на част от своето вземане. С оглед на това и при наличието на принципа на погасителната давност, че бездействащият кредитор се санкционира и за него давността тече, задава се логичният въпрос трябва ли да бъде поощрявано това бездействие на кредитора, признавайки се правната последица на спиране на погасителната давност на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД за непредявената част от вземането. Отговорът трябва да е отрицателен. За непредявената част от вземането с иска по чл. 422 ГПК погасителната давност не спира на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД.

V. Съдебно потвърдено по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД ли е вземането, съществуването на което е установено в съдебния процес по иск на основание чл. 422 ГПК?

Поставеният въпрос има значение с оглед на правните последици, които предвижда разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Ако приемем, че вземането не е съдебно потвърдено по смисъла на цитираната разпоредба, тогава вземанията с кратка погасителна давност – например запис на заповед, вземания по неустойки за неизпълнен договор, лихви, вземания за наем и т.нат., ще са със същия срок на погасителната давност, дори след влизане в сила на съдебното решение по иска по чл. 422 ГПК. За тях няма да е налице трансформация на погасителната давност.[13] Ако обаче приемем обратното решение, тогава съдебното потвърждаване на вземането ще води винаги до приложение на общата петгодишна погасителна давност по арг. от чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Правилно е второто решение. То дава преимущество на разбирането, че съдебно потвърдено вземане е това, при което е налице съдебен акт, който има сила на пресъдено нещо.[14] В тази връзка е безспорно, че съдебните решения по искове по чл. 422 ГПК притежават тази правна характеристика, поради което разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД трябва да намери приложение.

Читайте так же:  Частная собственность платон

С оглед на изведения отговор, трябва да се уточни, че силата на пресъдено нещо се разпростира само до този размер на вземането, който е установен за съществуващ със седебното решение. Възможни са две линии на разсъждения. Първата линия на разсъждения е при изцяло потвърдено вземане на кредитора. В този случай силата на пресъдено нещо ще се разпростре до пълния размер на вземането и за него, след влизане в сила на съдебното решение, ще е приложима петгодишна давност по чл 117, ал. 2 ЗЗД. Втората линия на разсъждения обхваща случаите, в които предявеният иск е частично уважен от съда. В този случай се задава въпросът дали вземането в частта, в което е отхвърлен искът, ще е съдебно потвърдено. Отговорът е отрицателен. По отношение на него няма да е формирана сила на пресъдено нещо[15] и погасителната давност няма да се счита прекъсвана или спирана с което и да е действие в заповедното, изпълнителното или исковото производство. Ще настъпят правните последици на чл. 422, ал. 3 ГПК във връзка с чл. 245, ал. 3, изр. второ ГПК и съдът ще издаде обратен изпълнителен лист на длъжника срещу взискателя за връщане на сумите или вещите, получени въз основа на допуснатото принудително изпълнение.

VI. Какви са правните последици относно погасителната давност при отхвърлен иск на основание чл. 422 ГПК?

По този въпрос в съдебната практика няма спор, като във всяка една хипотеза на отхвърлен от съда иск се счита, че с обратно действие се заличават всички правни последици, които се свързват с предявяване на иска по чл. 422 ГПК – арг. от т. 13 от ТР от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС. Този извод се отнася и до погасителната давност. Тя няма да се счита нито прекъсната с подаването на искова молба на основание чл. 116, б. „б” ЗЗД, нито спряна по време на съдебния процес на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД.

Последица от това законово решение е невъзможността издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК да влезе в сила и на кредитора да бъде издаден изпълнителен лист или невъзможността заповедта за незабавно изпълнение по чл. 418 ГПК да бъде стабилизирана и обезсилването на изпълнителния лист, издаден въз основа на тази заповед. В тази връзка в разпоредбата на чл. 422, ал. 3 ГПК е предвидено прекратяване на изпълнителното производство. Важно е да се отбележи, че в т. 10 от ТР № 2 от 26 юни 2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, е направен извод, че независимо на какво основание се прекратява изпълнителното производство, това води като последица до обезсилване по право на всички предприети изпълнителни действия. Това обезсилване е с обратна сила.[16] Съобразно този извод в задължителната съдебна практика на ВКС по чл. 290 ГПК се обосновава, че обезсилените по право изпълнителни действия не прекъсват погасителната давност, тъй като не произвеждат процесуални и материални последици – р. № 285 от 06.10.2015 г. по гр. д. № 1953/2015 г., IV г.о. на ВКС[17].

VII. Заключение

От изложеното става видно, че някои от въпросите на погасителната давност в хипотезата на съдебен процес по иск на основание чл. 422 ГПК не намират безспорни отговори. Това поставя за в бъдеще нуждата от последователно изграждане на принципна конструкция, която да послужи като отправна точка за даване на отговори при решаване на делата, в които се поставят идентични или сходни въпроси. Мисля, че основополагащата греда на тази констукция трябва да е принципът на погасителната давност, че бездействието на кредитора, когато той има законова възможност да действа с оглед удовлетворяване на интересите му, води до неговото санкциониране. В този случай погасителната давност за вземането, за което не се извършват действия по активна защита, не се прекъсва или спира.

Автор: Ивайло Василев – редовен докторант по гражданско и семейно право в ЮФ на ПУ „Паисий Хилендарски”

[1] Това разбиране е безспорно в правната доктрина – вж. например Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял II. С., 2001, с. 735; Павлова, М. Гражданско право. Обща част. С., 2002, с. 672-673; Василев, Л. Гражданско право. Обща част. С., 2000, с. 431; Сталев, Ж. Принудително осъществяване на право засегнато от давност. – Соц. право, № 4, 1967; Голева, П., Чернев, С. За характерна на погасителната давност. – Бюлетин на СЮБ, № 6, 1989 и др.

[2] Достъпно на страницата на ВКС:

[3] Достъпно на страницата на ВКС:

[4] Достъпно на страницата на ВКС:

[5] Вж. Василев, И. Предприемането на кои изпълнителни действия прекъсва погасителната давност в изпълнителния процес?. – достъпна на сайта на Сдружение „Грамада”: http://gramada.org/предприемането-на-кои-изпълнителни-д/.

[6] Подробно за приложението на чл. 420 ГПК – вж. Чернев, С. Заповедно производство. С., 2012, 213-220.

[7] Достъпни в ПИС “Сиела”.

[8] Достъпно на страницата на ВКС:

[9] Вж. Велинов, Л. Погасителна давност по българското частно право. С., 2008, с. 120; Брайков, В. Спира ли частичният иск давността за непредявената част на вземането? – достъпна на сайта на Сдружение „Грамада”: http://gramada.org/спира-ли-частичният-иск-давността-за-н/.

[10] Достъпно в ПИС “Сиела”.

[11] Вж. Пунев, Бл. Уваженият частичен иск и погасителната давност за непредявената с него част от вземането (по повод на едно отклонено тълкувателно питане с ТР № 5/2005 г. на ОСГК на ВКС). – Пазар и право, № 11, 2006, 19-24; Цолова, К. Частичният иск. С., 2012, 117-118.

[12] В този сличай изпълнителното производство ще бъде прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 3 ГПК – така Чернев, С. Цит. съч., с. 225, бел. под линия № 82.

[13] Вж. Велинов, Л. Цит. съч., 63-64.

[15] Този аргумент относно силата на пресъдено нещо се споделя и от Валентина Попова – вж. Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. С., 2012, с. 352.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, Търговско отделение, І-ви състав, в открито заседание на петнадесети май 2013 година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Цветана Михова

ЧЛЕНОВЕ: Красимира Ангелова

с участието на секретаря С. К. , разгледа докладваното от Красимира Ангелова търговско дело № 419 по описа за 201 3 година, и за да се произнесе взе предвид:

Производството по делото е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С р. № 655/13.12.2012 г. по т.д. № 773/2011г. Пловдивският окръжен съд е отхвърлил предявените от „М“А. с. Б. обл.* против „В“ЕА. гр. С. искове за сумите 175 150 лв. претендирани на основание чл. 59 ЗЗД и за 13 850 лв. претендирани на основание чл.86 ЗЗД като неоснователни поради погасяването им по давност.

„М“А. е осъдено да заплати на „В“ЕА. направените по делото съдебни разноски в размер на 3 960 лв.

Против така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от името на „М“АД. Поддържа, че решението е неправилно, постановено в нарушение на закона и задължителната съдебна практика по приложение на чл.115 б.“ж“ ЗЗ относно спиране на давността. Моли решението да бъде отменено и предявените искове уважени изцяло.

Въззиваемата страна чрез процесуалния си представител изразява становище, че жалбата е неоснователна, а постановеното решение правилно и законосъобразно, поради което моли да бъде потвърдено.

Пловдивският апелативен съд, след като обсъди доказателствата по делото във връзка с доводите и становищата на страните, прие следното:

Въззивната жалба е подадена от надлежно легитимирана страна, в срока по чл. 259 ГПК и е процесуално допустима.

Насочена е против валидно и допустимо решение на първоинстанционния съд.

Разгледана по същество, същата е неоснователна.

„М“А. е предявил пред Пловдивски окръжен съд обективно съединени искове против „В“ЕА. гр. С. за присъждане на следните суми: 175 150 лв., представляващи разликата до пълния размер на обезщетението за обогатяване на ответника без правно основание за сметка на ищеца, за периода 01.01.2001г. – 31.12.2005г., ведно със законната лихва върху това обезщетение от завеждане на гр.д. № 73/2006г. на ПОС – 04.01.2006г., до окончателното плащане, както и за сумата 13 850 лв., представляваща разликата до пълния размер на законната лихва за времето от 01.01.2001г. до датата на завеждане на гр.д. № 73/2006г. на ПОС – 04.01.2006г., които вземания са признати с влязло в сила решение № 451/17.11.2009г. по т.д. № 370/2009г. на ПОС.

В обстоятелствената част на исковата молба ищцовото дружество твърди, че по силата на сключен с ответника договор за отговорно пазене съхранявал материални запаси, дълготрайни материални активи и готова продукция на ответника. След изтичане срока на договора – 31.12.2000г., ответникът не вдигнал вещите предмет на договора и не плащал наем за заеманата площ и помещения. По този начин ответникът се обогатил без основание за сметка на ищеца, като за периода 01.01.2001г. – 31.12.2005г. му дължал обезщетение в размер на 186 000 лв. и лихва за забава от 01.01.2001г. На това основание предявил частичен иск за 10 850 лв. главница и 150.00 лв. мораторна лихва. С влязло в сила р. № 451/17.11.2009г. по т.д. № 370/2009г. на Пловдивски окръжен съд частично предявените искове били уважени изцяло, а именно за 10 850 лв. от общо дължими 186 000 лв. и за 150.00 лв. мораторна лихва от общо дължими 14 000 лв. за периода 01.01.2001г. – 04.01.2006г. /датата на исковата молба/.

Сега претендира разликата за сумите над уважените частични искове, съответно 175 150 лв. главница и 13 850 лв. мораторна лихва.

Изложените обстоятелства не са спорни между страните, а и се установяват от приложените към исковата молба писмени доказателства. Приложено е и копие от влязлото в сила р. № 451/17.11.2009г. по т.д. № 370/2009г. на ПОС постановено по предявените частични искове. Въпреки протоколното определение от 11.10.2012г. на ПОС /л.166/ за прилагане на т.д. № 370/2009г., на практика същото не е приобщено към материалите по делото.

Първоинстанционният съд е отхвърлил исковете по съображения, че направеното от ответната страна възражение за изтекла погасителна давност – 5 години за главницата и 3 години за лихвата, е основателно. Жалбоподателят оспорва този извод като твърди, че съдът не е отчел спирането на давността за времето от предявяване на претенцията по частичните искове до влизане на решението в сила, т.е. периода от 04.01.2006г. до 25.08.2011г. Или поставеният пред настоящата инстанция спорен между страните въпрос е дали при предявяване на частичен иск спира давността по отношение на цялото вземане. Както теорията, така и съдебната практика са еднопосочни в разбирането, че предявяването на частичен иск няма за правна последица прекъсване на давността за останалата част от непредявеното вземане, което не е предмет на делото. По отношение на това непредявено вземане не намира приложение чл.115 ал.1 б.“ж“ ЗЗД. Давност не тече докато трае съдебният процес, но спирането на давността се отнася само до спорното право, т.е. до това, с което съдът е сезиран и върху което трябва да се произнесе с решението си. С предявяване на частичен иск ищецът запазва правото си да предяви отделен иск за останалата част от вземането като разлика. Правилата за спиране и прекъсване на давността обаче, важат само за предявената част от вземането. В подкрепа на разбирането си, че давността спира по отношение на цялото вземане, жалбоподателят се позовава на р. №22/14.07.2010г. по т.д. № 428/2009г. на ВКС. Видно от съдържанието на мотивите обаче, решението касае различна хипотеза — когато при предявен частичен иск в хода на процеса се допусне увеличение на иска до целия размер на претенцията. Неправилно и превратно жалбоподателят тълкува мотивите към посоченото решение и не може да се приеме, че то налага практика различна от посочената по-горе по отношение приложението на чл. 115 ал.1 б.“ж“ ЗЗД.

Читайте так же:  Куда пожаловаться на сотрудника уфмс

В случая няма спор, че предявените с подадената на 18.10.2011г. искова молба обективно съединени искове са за суми, представляващи разлика над уважените с влязло в сила решение частични искове. Претендираната главница е за обезщетение за неоснователно обогатяване за периода 01.01.2001г. – 31.12.2005г., а относно лихвата за забава – от 01.01.2001г. до 04.01.2006г. От възникване на основанието за предявените вземания до датата на исковата молба са изтекли повече от 5 години за главницата и повече от 3 години за лихвите за забава, от което следва, че предявените претенции са погасени по давност и възражението на противната страна в това отношение е основателно. Това е достатъчно основание за отхвърляне на предявените искове. Следва да се отбележи обаче, че те са и недоказани. Сила на присъдено нещо с решението се установява само за предявената част от правото, което е уважено. За разликата ищецът не може да се позовава на СПН и следва да докаже съществуването на вземането. В случая, в това отношение не са ангажирани никакви доказателства. Процесуално недопустимо е позоваването на събрани по т.д. № 370/2009г. на ПОС доказателства, а освен това, както бе посочено и по-горе, това дело не е приложено към настоящото. Ето защо, настоящата инстанция не споделя изложеното в мотивите на първоинстанционното решение, че предявените искове са доказани.

По всички изложени съображения настоящата инстанция намира подадената въззивна жалба за неоснователна, а постановеното решение правилно и законосъобразно, поради което ще следва да се потвърди.

На въззиваемата страна ще следва да се присъдят направените за тази инстанция съдебни разноски в размер на 5 160 лв.

Ето защо, съставът на Пловдивски апелативен съд

ПОТВЪРЖДАВА р. № 655/13.12.2012г. по т.д. № 773/2011г. на Пловдивски окръжен съд.

ОСЪЖДА „М“А. , ЕИК ********** с. Б., обл.*, представлявано от Н. К. К. да заплати на „В“ЕА. , ЕИК ********** гр. С., обл.*, ул.“. № 1, направените съдебни разноски в размер на 5 160 лв./пет хиляди сто и шейсет лв./.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.

Частичен иск давност

Гр.Варна, 0 5.06.. 2017г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Варненският апелативен съ д, търговско отделение в публичното съдебно заседание на трети май през двехиляди и седем надесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСЛАВ СЛАВОВ

ЧЛЕНОВЕ: ЖЕНЯ ДИМИТРОВА

При участието на секретаря Десислава Чипева

Като разгледа докладваното от съдията Дарина Маркова в.търг.дело № 10 по описа за 2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно, образувано по жалба на Б.В.Ш. *** срещу решение № 212 от 04.04.2016г. по търг.дело № 546/15г. по описа на Варненски окръжен съд, с което е осъден да заплати на „Аутсорсинг Ай Ти Сървисиз“ ООД със седалище гр.Варна сумата от 35 000лв., представляваща част от сключен между страните договор за заем от 06.04.2010г., целият в размер на 45 000лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 03.04.2015г. до окончателното и изплащане и сумата от 10 715.22лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата от 35 000лв. за периода от 03.04.2012г. до 03.04.2015г. на основание чл.240 ал.1 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД и е осъден да заплати направените по делото разноски в размер на сумата 2 828.61лв.

Твърди че решението е неправилно, немотивирано и незаконосъобразно, постановено при допуснати съществени процесуални нарушения.

Твърди че в отговора на исковата молба е възразил и е представил доказателства, че иск за сумата от 30 000лв., вече е бил предявен, като с влязло в сила решение искът е отхвърлен поради изтекла давност. Поради което и твърди, че е незаконосъобразно повторното гледане на дело със същия предмет и по договор за заем.

Оспорва извода на съда за дължимост на лихви със същото възражение за наличие на решение за отхвърляне на иска поради изтекла давност.

Моли съда да отмени решението на първоинстанционния съд и да постанови друго, с което предявените срещу него искове да бъдат отхвърлени. В съдебно заседание, редовно призован, не се явява, не се представлява, не изразява становище по подадената от него жалба.

Въззиваемата страна „Аутосорсинг Ай Ти Сървисиз“ ООД със седалище гр.Варна, в депозиран в срока по чл.263 ал.1 от ГПК отговор, изразява становище за неоснователност на подадената жалба и моли съда да потвърди обжалваното решение, претендира направените по делото разноски. В съдебно заседание, чрез процесуалния си представител, моли съда да потвърди обжалваното решение.

Въззивният съд, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, и съобразно предметните предели на въззивното производство, приема за установено следното:

Предявени са искове с правно основание чл.240 от ЗЗД за връщане на сума, получена по договор за заем между страните от 06.04.2010г. и иск за обезщетение за вреди от забава в плащането за периода от 03.04.2012г. до 03.04.2015г., претендира се законна лихва от датата на предявяване на иска в съда. Искът е предявен като частичен в размер на 35 000лв., от целия в размер на 45 000лв.

Не е спорно че разликата от 10 000лв. е била предмет на исково производство по гр.дело № 11775/14г. по описа на ВРС, ХІХ състав, приключило с влязло в сила решение, с което въззивникът в настоящето производство Б.Ш. е осъден да заплати сумата 10 000лв., част от сумата 45 000лв., дължима по договор за заем между страните от 06.04.20101г. с падеж 30.09.2010г.

Не е спорно пред въззивна инстанция сключването между страните на 06.04.2010г. на писмен договор за заем на сумата 45 000 със срок на връщане 30.09.2010г., представен като доказателство по делото, както и реалното предаване на договорената сума в съответните срокове, за което са представени и писмени доказателства – преводни нареждания.

Няма спор пред въззивна инстанция че получена в заем сума не е върната на заемодателя.

Няма възражения срещу определения от първоинстанционния съд размер на лихвите за забава в плащането за периода от 03.04.2012г. до 03.04.2015г.

Поддържаните възражения и пред въззивна инстанция са единствено за: недопустимост на предявения срещу него иск поради наличие на влязло в сила решение по иск за сумата от 30 000лв. и възражение за погасяване на вземанията по давност.

По възражението за давност:

Предявеният в настоящето производство иск е за вземане по договор за заем с падеж 30.09.2010г. Вземането по договор за заем на основание чл.110 от ЗЗД се погасява с изтичането на петгодишен давностен срок, който в настоящия случай изтича на 30.09.2015г. Искът е предявен в съда на 03.04.2015г., поради което и вземането не е погасено по давност.

На основание чл.111 б.В от ЗЗД вземанията за лихви се погасяват с изтичането на тригодишна давност. В настоящия случай претенция за лихви за забава в плащането е за периода от 03.04.2012г. до 03.04.2015г. – датата на предявяване на иска, поради което и вземането за лихви също не е погасено по давност.

Неоснователно е възражението, че предявеният частичен иск е недопустим.

Твърдението на въззивника в отговора на исковата молба е че за сумата, предмет на договора за заем е подписал запис на заповед и за вземането по записа на заповед кредиторът се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. Твърди че след възражение от негова страна срещу издадената заповед за незабавно изпълнение производството по предявения установителен иск е прекратено.

На първо място по делото е недоказано твърдението на въззивника, че вземането по договора за заем от 06.04.2010г. за сумата 45 000лв. със срок за връщане 30.09.2010г. е обезпечено с издадена от него на същата дата запис на заповед за сумата 30 000лв. с падеж 30.06.2010г. Но дори и това твърдение да бе доказано, видно от представеното с отговора на ответника определение № 475 от 13.01.2015г. по ч.гр.дело № 11631/13г. по описа на ВРС, производството по предявения по реда на чл.422 от ГПК установителен иск за установяване на съществуване на вземане по запис на заповед от 06.04.2010г. с падеж 30.06.2010г. е прекратено на основание чл.231 ал.1 от ГПК и издадените заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист са обезсилени. Поради което и не е налице влязло в сила решение, което да не може да бъде пререшавано. Още повече че в двете производства се касае за различни претенции – по запис на заповед и по договор за заем.

На следващо място съобразно задължителната за долустоящите съдилища съдебна практика , с решение № 231от 25.03.2010г. на ВКС по т. д. № 226/2009 г. II т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК е прието, че снабдяването с изпълнителен лист по издаден запис на заповед, като гаранция за изпълнение на поето по каузална сделка задължение, не съставлява процесуална пречка за предявяване на иск за реалното изпълнение на обезпеченото задължение. Прието че въпросът е относим към разрешаването по същество на материалния спор, като съдът следва да съобрази евентуално извършено плащане в изпълнителното производство. Възражения от длъжника — въззивника Ш. за извършени от него плащания както по договора за заем, така и по евентуално издадената като обезпечение на задълженията по договора запис на заповед няма направени.

С оглед на така изложеното, въззивният съд намира, че по делото е доказано реалното предаване на сумата 45 000лв. по договор за заем между страните от 06.04.2010г., поради което и предявеният частичен иск за сумата 35 000лв. е доказан и основателен и следва да бъде уважен. С оглед основателността на главницата основателна е и акцесорната претенция за обезщетение за вреди от забава в плащането за периода от 03.04.2012г. до 03.04.2015г. и следва да бъде уважен за претендирания размер 10 715.22лв.

С оглед на така изложеното обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

На основание чл.78 ал.1 от ГПК и направеното искане в полза на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени направените по делото пред въззивна инстанция разноски в размер на сумата 500лв., представляваща адвокатско възнаграждение.

Водим от горното, съдът

ПОТВЪРЖДАВА решение № 212 от 04.04.2016г. на Варненски ОС по търг.дело № 546/15г.

ОСЪЖДА Б.В.Ш. ***, ЕГН **********, да заплати на „Аутсорсинг Ай Ти Сървисиз“ ООД със седалище гр.Варна, ЕИК 148055178, сумата 500лв. /петстотин лева/, представляваща направени пред въззивна инстанция разноски.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ при условията на чл.280 ал.1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.